Нашенски са!

 

                Съботният ден се събуди обвит в мъгла. Слънцето се криеше зад натежалите есенни облаци, търсещо малко спокойствие след всичките раздадени лъчи през лятото.

                По улиците хора не липсваха. Всеки бе излязъл да отпочине след тежката работна седмица. Но въпреки всички тези хора, тротоарите потъваха в блаженен шепот или сладки приказки, а не в нервните викове, които звучаха във всяко едно забързано ежедневие.

                Единственият шум, който продираше спокойната атмосфера, беше този, идващ от малкото пазарче встрани от празните булеварди. Към него водеше една павирана пътека, останала непокътната с годините.

                Продавачите бяха разположили стоката си толкова близо един до друг, че въздух не стигаше. За да се предпазват от дъжда, бяха покрили сергиите си със стари платове, найлони и какво ли още не. По този начин сякаш всички се бяха слели в едно огромно помещение, където не стигаше и лъч светлина. Над всеки търговец беше окачена по една електрическа крушка, която стигаше колкото да се вижда какво продава.

                Всички, които минаваха покрай пазарчето, не пропускаха да влязат и да разгледат поне, ако нямаха намерение да купуват нищо. Изкуствено създаденото помещение никога не оставаше празно и тълпите се движеха измежду редиците от плодове и зеленчуци. Отстрани изглеждаше като кошер със стотици жужащи пчели. Характерна беше и миризмата, която се носеше във въздуха. Долавяше се ароматът на цветя от местенцето, където цветарката ги продаваше. Освен него пазарът ухаеше на плодове, а тази миризма се смесваше с миризмата на пресни зеленчуци. В единия край на пазара се усещаше и мирисът на прясна риба. Всичките тези ухания, приятни или не, се смесваха в едно и изпълваха пътеките между търговците.

                Хората, които идваха тук бяха кой, от кой по-различен. Най-често пазаруваха жени, но и мъже не липсваха. Идваха по-бедни, но и по-богати не липсваха. Някои от жените, които идваха носеха кожени палта, някоя мъничка, но кокетна чанта и изглеждаха така сякаш не са за тук. Други идваха с дрехи, на които можеше да преброиш няколко кръпки по тях, със кожени, но ожулени палта.. с торби, а не с лъскави чанти. Различни бяха купувачите, но всички заедно намираха място под найлоновите навеси.

                В центъра на цялата суматоха се издигаше по-силен шум, който привличаше вниманието на минувачите. Около две съседни сергии се беше скупчил народ, който стоеше, гледаше и обсъждаше нещо оживено.

                И двете сергии бяха отрупани със зеленчуци. Морковите бяха като нарисувани – идеално прави и чисти, с по-лек нюанс на оранжевото. Доматите почти светеха в идеално кръглите си форми, а червеното изпъкваше ярко сякаш оцветено с маслени бои. Картофите, които бяха най-встрани с нищо не остъпваха пред съвършенството на другите зеленчуци. Изглеждаха така сякаш са расли във въздуха, а не под земята. Бяха идеално изчистени без следа от земя по тях и по размер бяха наистина големи.

                Всичко, което се предлагаше на двете сергии беше идеално. Нищо чудно, че всички обикаляха около тях и искаха да купят по нещо.  И продавачите бяха спретнати. На оскъдната изкуствена светлина проблясваше златен пръстен на ръката на единия търговец, а на врата на другия едвам се забелязваще друго златно нещо, но не пръстен, а верижка. Пред стоката на всеки един от тях висеше по една табелка, на която с кривнали букви пишеше „Българско и вкусно!”. По всичко личеше, че изкарват добри пари за това, което предлагаха.

                Но за какво беше целият този шум?

                Тълпата, която се беше събрала образуваше полу-кръг, в центъра на който стояха две жени. По земята се търкаляха няколко картофа, но никой не ги вдигаше. И двете крещяха една на друга.

                - Аз първа поисках последният килограм, а Вие най-нахално ме предредихте и ми го взехте! Нека тогава се тръкаля по земята, но няма да ви го дам! – извика пискливо по-възрастната дама, която междувременно нагласи горното копче на кокетното си палто.

                - Моля, моля! Не съм съгласна, Вие едва ли не ме избутахте, за да кажете какво желаете преди мен! – отвърна по-младата жена и тропна с токчето на лъскавата си обувка в знак на раздразнение.

                - Всички видяха какво стана, може да се каже със сигурност!

          От тълпата се обади възрастен човек:

                - Как ще се види нещо в тази суматоха? Вие си се разбирайте, ама по-бързо, вижте колко хора ви чакат. И ние искаме да си напазаруваме.

        Жената с лачените обувки каза троснато на съперницата си в скандала:

                - Купете си от другата сергия и там са същите, и там са нашенски!

                - Купете си вие от другата сергия щом толкова ви харесват.. – измърмори старата дама и отново сякаш нарочно, с вирнат нос, пооправи палтото си.

            А от тълпата пак се обади някой, но този път беше жена и отправи думите си към търговците.

                - А от кой край на България ви е стоката?

           Отговори онзи с пръстена на ръката:

                - От южния, от южния.. за какво ви е да знаете? Нали са си наши.

                - От кой южен? – попита отново жената.

                - Аа.. ама вие ще купувате ли или не? От кой южен, от кой.. ами да не съм ги гледал аз! Докарват ми ги, аз само продавам. Виж какво са зеленчуци, нямат забележка!

                Възрастният човек от тълпата пак се обади:

                -Прав е, прав е.. Къде другаде сме виждали такива? Дайте да купуваме вече, че стана време за обяд.

                До възрастния човек стоеше жена му. Тя също сметна за нужно да се изкаже:

                - Браво момчета, браво. По-често ни носете такава стока, ние по-често ще идваме. Вижте само, зеленчуци за чудо и приказ!

                Този път отговори другия търговец:

                - Вие купувайте, пък ние ще носим още от цялата България.

                - Нали от южния край само носехте?

                - От южния, от северния.. нали все са нашенски! – повиши глас търговецът.

                - Прав е, прав е.. – изказа се някой от тълпата. – Нали все са си наши!

               

                Едва няколко секунди минаха и двете насред тълпата пак започнаха спора си. Този път като че ли още повече се развикаха и олелията стана къде-къде по-голяма.

                Отстрани, изолиран от шумотевицата и разправията, на трикрако столче, седеше един дядо. Той  нямаше сергия, зеленчуците му бяха проснати на земята върху найлон. По ръцете му бяха начертани драскотини, по лицето му личаха следи от годините, а очите му, кристално сиви се взираха в земята пред него. На гърба си имаше груб елек, тук-там личаха дупки, даже и кръпки нямаше. Беше нахлупил кафява шапка, и тя плетена, че да го пази от есенния студ. В ръцете си стискаше стотинките, които беше изкарал до сега.

                Сергията му беше бедна и невзрачна. Морковите кривнали тук там.. мънички и оцапани с кал, но под изцапаното изпъкваше наситено оранжев цвят. Картофите и те целите в кал, не много големи. Доматите по-малки от онези на съседната сергия, но розовееха приятно. И нямаше никаква табелка с никакъв надпис. Нямаше и опашка пред неговата стока, всички се бяха скупчили при другите.

                Към него се приближаваше само едно малко момченце с тъмна коса и светли очички. То първо отмина сергията на дядото и отиде при суматохата. Провря глава между тълпата, постоя няколко минути и пак се върна при дядото, загледа се в това, което продава и попита:

                -Дядо, защо се карат там? – погледна го с любопитство.

                -Не чуваш ли.. – с дрезгав глас му отговори. – Карат се кой ще вземе нашенските картофи.

                - И кой ще ги вземе? – учудено попита момченцето в очакване на отговор.

                А дядото стана от столчето си, сви наелона, сложи цялата си стока в един чувал и чак тогава отговори:

                -Никой, защотото стана време да си ходя.

                Дядото хвана чувала, взе си столчето и мина покрай тълпата, която още не се бе укротила. А момченцето остана загледано в мястото, където стоеше дядото, а след това погледна тълпата. От там излезе дамата с лъскавите обувки, отправи се към момчето и го хвана за ръка:

                - Взех ти чудни картофки. Ще ти изпържа за обяд, ще видиш, че ще са като на баба. От нашия край са.

                А момченцето само поклати глава и уверено каза:

                -Не са от там! Питай дядото!

                Майка му не обърна внимание, дори не го чу, а само продължи към вкъщи леко прикрита усмивка, доволна от пазарния ден.

(Снимка: http://www.starling-fitness.com/archives/2008/09/)